You better run, better run, faster than my bullet.

by **Max Harvey.** Thu Mar 08, 2012 10:13 pm

You better run, better run, faster than my bullet. 152

[ Jensen Ackles ]

*

- Стой далеч от мен, Макс! – изкрещях и го замерих с първия предмет, който напипах. За нещастие се оказа скъпата ваза от китайски порцелан, която толкова обичах и пазех... до сега. Почувствах се зле, когато Макс просто направи крачка встрани и вазата се пръсна с оглушителен трясък в отсрещната стена, но гордостта ми нямаше да ми позволи да покажа с нещо колко съжалявам за това си действие.

На лицето ми може би бе изписан страх, но всъщност бях ядосана. Адски ядосана. А както повечето ми познати знаеха, това никога не беше на добре... за потърпевшия. Не можех да приема факта, че той знаеше всичко за мен, а аз не знаех нищо за него. Просто не можех да се примиря с това положение, да не знам дори какво е истинското му име... Може би ако не бях такава егоистка в началото на запознанството ми, нямаше да се стигне до тук. Ако не бях говорила само за себе си и не се бях интересувала само от това какво става с мен и единствено с мен, сега можеше и да знам нещо повече за Макс. Обаче не – той твърдо отказваше да говори за себе си.

- Не разбираш! Остави ме да ти обясня – размаха ръце той, но аз не исках изобщо да знам какво имаше да ми обяснява. Когато го попитах, той не искаше да ми обясни, сега искал да ми обяснява.

- Върви по дяволите! – изкрещях гласно мислите си и му обърнах гръб, дишайки тежко.

И той го направи. Погледна ме с онзи негов поглед стил „Както искаш” и задържа очите си върху моите, докато ме заобикаляше, за да се добере до вратата. Трясна я, не особено силно, оставяйки ме сама в стаята да си мисля за този негов поглед... Имаше още нещо в него, нещо скрито дълбоко, нещо, което не можех да уловя...

По-късно разбрах какво по-точно бе.

Защото това бе последния път, когато го видях.

Той просто изчезна. Като сянка. Като неуловим фантом в нощта. Изчезна също така ненадейно, както се бе появил преди година и половина – сякаш от нищото. Спомням си как се бяхме запознали... Това беше може би едно от най-вълнуващите моменти в живота ми.

На практика в онази нощ беше като Супермен. Долетя точно когато бях в беда, заобиколена от банда хулигани с... хм... користни намерения. Не, че не се събирах и движех с такива постоянно, правейки си кокаинови пиршества, гарнирани с алкохол в големи дози, но тези прохождащи гангстери направо ми изкараха акъла от страх. Бяха ме притиснали в един ъгъл в два през нощта (точно се връщах от един купони) и се наслаждаваха на улова си. По улицата не се мяркаше жива душа, а на мен сърцето ми беше паднало в корема от страх и притеснение. И точно когато си мислех, че няма никаква надежда, като лъч в тунела се появи Макс със слънчеви очила (в два през нощта!) и чаша кафе, и... Ами, натам сценария е ясен. С две думички – спаси ме.

Всъщност, тези две думички имаха много по-дълбок смисъл. Защото Макс ме спаси не само от загорелите хулиганчета; той ме спаси от самата мен, изтръгна ме от лапите на наркотичната зависимост и ме вкара в релси. Преди да го срещна, бях изгубена. Напълно изгубена. С право хората ме наричаха курва, наркоманка, развратна, пропаднала, пачавра... дори изтривалка и носна кърпичка. Бяха ми лепнали етикета Общата. И като казвам „с право”... Правете си изводите.

Беше много трудно да се променя, да, но през цялото време до мен беше не сестра ми, не родителите или така наречените ми приятели, а именно Макс. Колко е изпатил покрай моята „трансформация”, само той си знаеше... Защото периода, който последва след като успя да ме реши да престана с наркотиците, беше най-страшен. След това ме накара да откажа пиенето. След това цигарите. И накрая дори започнах да ходя на фитнес и да разбирам каква обаятелна красота притежава зелената салата...

Разбира се, аз бързо му се доверих и му споделях всичко. Всеки проблем, всяка тайна, абсолютно всичко. Имах му повече доверие, отколкото имах на себе си. Не знам как не му омръзваше да слуша драмите ми, които превъртах отново и отново с часове... Но никога не ме докосна, никога не ми направи и най-малък сексуален намек. Беше абсолютно въплъщение на индивидуалната ми дефиниция за перфектния най-добър приятел.

И точно в негов стил си остана такъв, вземайки решението да ме остави намира и да излезе от живота ми. Защото нещата, които разбрах за него от хората, не бяха никак приятни и ако бяха верни, то Макс определено си имаше оправдание да не иска да ми разкаже за себе си.

Според слуховете и историите на хора, сблъсквали се с Макс Харви, той е роден в Сенегал (което обясняваше защо знае перфектно френски) или в Куба (което пък обясняваше защо владееше испански сякаш му е роден език). Имаше разминавания и в градовете, но всички истории имаха едно общо нещо, което ме навеждаше на мисълта, че най-вероятно е истина – отрасъл е в сиропиталище. Не е известно кои са родителите му, нито защо са го изоставили. Живял в това сиропиталище до петнайсет-шестнайсет годишна възраст, преди да го изгонят заради проява на свободна воля и отстояване на собствено мнение. От тогава той обикаля навсякъде по света, живее като номад и е на принципа „Отивам там, накъдето ме отвее вятъра”. Вършил е добри неща – помагал на хората, това онова -, но е вършил и лоши неща – ограбвал магазинчета, библиотеки, веднъж даже се бил опитал да ограби банка, но явно усетил, че се проваля и отпрашил преди да са го заловили. Занимавал се с нелегални дела, специализирайки във фалшификацията на всякакъв вид документи...

От наученото като нищо можех да си напиша бестселър.

И все пак, какъвто и да го виждаха другите хора, за мен Макс бе спасител и имаше добро сърце. Беше човек с въображение, леко откачен, надарен с гениалност, граничеща с лудостта. Нямаше много пари, но беше готов да подели и малкото, което има. Никога не съм го чувала да се оплаква, макар че живееше в една изоставена къща в края на града, нямаше кола, нямаше телефон, обожаваше Led Zeppelin и спеше през деня, най-много по пет часа на денонощие. Беше пристрастен към кафе и слънчеви очила. Затова избягвах да ходя с него по магазините – видеше ли някъде слънчеви очила, бях обречена на двучасово клечене пред някоя витрина и въпроса „А тези отиват ли ми?” през две минути... Но пък никога не бе скучно с него. Крайно цинична и саркастична персона, винаги измисляше нещо откачено за правене и съм се задушавала от смях с него. Шегуваше се дори когато не беше време за шеги и ми трябваше съвсем малко да ръчна състезателния му дух, за да се навие да направи някоя глупост. И въпреки това, беше здраво стъпил на земята човек, закоравял реалист и отчасти мизантроп. Криеше мрачните си мисли зад усмивка и с право мога да кажа, че бе един от най-добрите актьори, които съм виждала. Робърт де Ниро можеше спокойно да се скрие някъде.

Но, за жалост, нищо не беше вечно.

Дори споменът.

*

You better run, better run, faster than my bullet. Tumblr_m0hwb2Wh091rqwv7io2_500