Алексис Майкълс a.k.a. Алексис Фиърс

by **Alexis Fierce** Thu Mar 22, 2012 9:16 pm

Candice Accola.

-Алексис Майкълс, д-р Уайт може да ви приеме. - сестрата изрече поредното име от папката в ръцете си. Учудващо бе как не й омръзваше да влиза и излиза от кабинета си, произнасяйки името на всеки пациент, които понякога можеха да бъдат изключително оплетени. Да, Сю бе жена, която предизвикваше любопитството на Алексис от доста време. Още от малка се учудваше на хладнокръвието и слонското й търпение. Все едни и същи повтарящи се ситуации, но тя ги търпеше и сякаш това й доставяше удоволствие в живота. Наистина Сю бе интересна жена, но не бе сега момента, в който трябваше да мисли за нея. Алексис вдигна глава при името си и кимна едва доловимо, но тази реакция остана незабелязана от Сю, която отново се връщаше в кабинета си.

Докато вървеше към дъното на коридора, където бе познатата бяла врата, Алексис бе погълната от мисли над името си. Бе прозвучало толкова странно. Бе отвикнала от това име. Вече й се струваше някак далечно. Почти всеки я наричаре Лекси. От години познаваше този прякор. Друг използван прякор бе Фиърс, породен от непокорния й характер и факта, че баща й бе замесен със Синдикатът. В последно време дори навсякъде бе Алексис Фиърс, така че не бе учудващ факта, че не помнеше истинската си фамилия, която бе някак обикновено, но въпреки това момичето си я харесваше. И при всички тези мисли в главата й отново оставаха единствено Лекси и Фиърс.

С лека несигурност Алексис отвори врата. Нямаше нужда от предупредителното почукване, защото вече знаеше, че Ноа я очакваше. Ноа Уайт бе стар семеен приятел, но незнайно защо Лекси никога не използваше малкото му име. За нея той винаги бе Уайт. Понякога дори забравяше, че в определни случаи трябваше да прибави онова "д-р" пред името му. Младият мъж вдигна глава, щом врата изщрака. Млад... Не бе особено млад. Може би на средна възраст, но това не бе от значение. Без думи той й посочи стола срещу себе си. Фиърс никога не бе го виждала такъв. Нямаше представа защо бе тук в този момент, но очевидно разговорът бе важен. С няколко стъпки наближи стола и седна. Следеше всяко движение от негова страна.
- Ти си едно младо момиче, Алексис. Едва на деветнадесет и бъдещето е пред теб. - заговори Уайт все още преглеждаш различни листи от папка, на която с удебелени букви Фиърс прочете своето име. Пълното си име. Преди да продължи Ноа вдигна глава и погледът му срещна нейния. - Но мисля, че е редно да знаеш нещо.

- Уайт... Защо се държиш като мой лекар, а не като приятел? Нали сме приятели. - попита нервно Алексис. Не бе в неин стил да бъде нервна, но кратките изречения, с които Ноа съобщаваше всичко, тишината, честите паузи. Всичко това я подлудяваше, а Лекси не бе човек, който лесно губеше контрол над мислите си. Да, е отнесена. Често се разсейваше, но не и когато бе важно. Имаше и още толкова черти от характера й, които я правеха особено сложна личност. Външно бе силна. Не показваше емоции, с които да покаже колко слаба и ранима можеше да бъде. Малцина бяха виждали тази страна и тя ги изненадваше. Никой не вярваше, че такъв свободен дух като нейния можеше лесно да се засегне от нещо. Но Фиърс далеч не бе просто силното момиче, каквато бе за баща си. В нея се криеше и една непозната част, която идеално пасваше на ангелската й външност. Например тя никога не бе желала да бъде част от Синдикатът. Тази мисъл тровеше нервите й, но нямаше какво да направи, за да избегне съдбата си. Но може би имаше нужните качества. Бе хитра. Изключително умна, за да прозре нещата още в началото. Имаше добра преценка. Знаеше кога да се намеси и кога не. Винаги печелеше спорове, защото не залагаше просто на думи, но и знаеше точно какви да бъдат и кога да спори. Липсваше и наивност. Можеше да изглежда наивна, но бе преживяла прекалено много разочарования, за да вярва толкова сляпо. И точно в този момент нещо отвърте й подсказваше, че Уайт имаше да каже нещо, но или не желаеше, или не намираше точните думи, с които да намали ефекта. И двата случая бе готова единствено за лоша новина.

Два месеца по-рано//
- Татко... - думите едва се изтръгнаха от бледорозовите устни. Алексис стоеше до рамката на врата. Никога не бе влизала в тази стая. Това бе нещо като кабинет за баща й, но точно сега тя прекрачи границата. С две ръце разтресе масивното мъжко тяло. Ситни капчици пот бяха изникнали върху широко чело и се стичаха по бледо тяло. В този момент всяка мисъл се изпари от съзнанието й. Ръцете й започнаха да треперят, а след време този импулс завладя и цялото й тяло. Кожата под дланите й гореше и чувстваше своята като направена от лед. Телефон. Трябваше да потърси помощ. С треперещи пръсти бе трудно да се справи с малките копчета, но някак успя.
- Спешни случаи, с какво мога да ви помогна? - спокойният женски глас от слушалката я изненада. Нима така работеха в тези служби? Хора умираха, страдаха, а те бяха спокойни. Фиърс опита да подреди мислите си, но в главата й цареше хаос, който не позволяваше да сформира дори едно смислено изречение.
- Баща ми... Не знам какво да правя. Просто извикайте помощ. - изтърси гневно Лекси. Жената от другата страна в никакъв случай не й бе виновна, че бе загубила смисъл във всичко, но просто не можеше да контролира емоциите си. Адреналинът й се покачваше. Дъхът й стана все по-учестен. Дори не затвори. Просто захвърли телефона встрани, който падна с глухо тупване върху килима.
Внезапно Алексис се изгуби из дългия коридор. Когато се върна от ръцете й капеше вода. Студената течност хапеше нежната й кожа със своята хлад, но сякаш Майкълс не усещаше нищо. Ръцете й отново докоснаха мъжкото лице. Като че ли това помогна при треската или просто тя губеше силната си чувствителност. Но очевидно помагаше, защото мъжът отвори леко очи. Едва, но все пак бе нещо. Бледна усмивка се изписа върху устните й. Лека въздишка подсказа облекчението, въпреки че сълзите все по-упорито замъгляваха зрението й.
- Алексис... - гласът бе пресипнал и едва тогава Лекси забеляза напуканите устни. Всички признаци бяха на лице, но тя отказваше да приеме, че това се случаваше и беше реалността.
- Тук съм. Всичко ще бъде наред. Повиках помощ. Всеки момент ще бъдат тук. - промълви Фиърс. Успешно прикриваше слабостта и преглъщаше сълзите си. Сега бе моментът, в който трябваше да бъде силна като за двама. Баща й хвана едната й ръка. Грубата кожа се долепи до нейната, когато погледите им се срещнаха. Очите му бяха мътни. Някога зелени като нейните, но сега тъмни и сиви, лишени от блясък.
- Обещай ми едно. - необяснима кашлица прекъсна думите му. Алексис стисна по-здраво ръката му сякаш с това опитваше да му вдъхне сила. Той не се предаваше. Никога не бе го правил. Нямаше да го направи и в този момент. Толкова отчаяно желаеше да вярва, че бе възможно, но всичко я караше да се откаже от тези мисли.
- Обещай ми, че ще заемеш мястото ми в Синдикатът. Вярвам в теб. И другите ще повярват.
Думите го изтощаваха, затова Алексис побърза да го прекъсне. Сирените достигаха бегло до нея. Скоро щяха да бъдат тук. През отворения прозорец те бяха дори по-силни. Силен шум от спирачки и милиони гласове, които се издигаха един над друг в опит за надмощие.
- Обещавам. Обещавам, татко. - изрече тези думи без да се замисля. Искаше единствено той да се оправи. Бе готова да направи всичко. Не мислеше за после. Нямаше бъдеще. Единствено сегашен момент. Две ръце я издърпаха назад. Тогава осъзна, че бе по-шумно. Трима души се скупчиха около стола, където бе баща й, така че тя едва виждаше какво става. Вече започваше да осъзнава случващото се. Бе все по-трудно да преглъща сълзите. Майка й бе тук точно на време, за да потърси подкрепа в прегръдките й. Можеше единствено да наблюдава.
- Час на смъртта? - попита ясен мъжки глас и останали утихнаха. Всички погледи се впериха в стенния часовник, който кротко отброяваше минутите и секундите.
- Три и петнадесет. - отговори женски глас, въпреки че отговорът вече бе ясен. Следваха безброй документи, които Фиърс не разбираше, но се наложи да подпише. Накрая главата й просто се отпусна върху рамото на майка й. Жената бе с няколко сантиметра по-ниска от нея, но това не бе пречка за двете. Едва тогава сълзите се стекоха по лицето й, което я накара да го зарови в мекия памучен плат.
Той й бе обещал. Бе обещал, че щяха да наваксат изпуснатото време. От петгодишна бе израстнала без баща. Той вечно бе заета. Живееше по хотели, за да не им пречи. Едва преди година бе отново с тях. Бе дал толкова празни обещания. Алексис най-сетне бе повярвала, че ще бъде нормално момиче. С нормално семейство, но ето че той отново си замина.
//

- Знаеш ли от какво почина баща ти? - попита Уайт, пренебрагвайки думите й. В момента най-малко го вълнуваше дали все още бяха приятели или не. Бе по-важно да й съобщи новината, която толкова отчаяно се бе надявал да не бъде реалност, но ето, че бе. Майкълс все още не бе преживяла тази случка. Понякога се случаваше тя дори да я преследва като кошмар. Въпреки това поклати отрицателно глава. Може би факта, че тя не бе виновна и не е имало какво да направи, изречен от специализиран в тази област човек щеше да я успокои. Майка й бе повторила тези думи милиони пъти, но не помагаше.
- Открихме рядка инфекция. Нямам представа от какво е причинена, но е възможно да се предава по генетичен път. Вероятността е малка, но е възможно.
Следващите думи се забиха като невидим нож в тялото й. Ума й ги прехвърли поне три пъти преди да осъзнае смисъла. Накрая с готовност потрепна от мястото си и се наведе към бюрото.
- Уайт, ти си лекар. Подложи ме на всевъзможни изследвания и разбери. Не ми давай просто информация.
- Боя се, че не е възможно. Няма изследване, което да я улови.
- Но вие сте я открили в баща ми... - прекъсна го Алексис, когато притеснението вече я връхлиташе като бурна вълна. Нервите й едва издържаха напрежението. Очите й с маслинов отенък бяха потъмнели до нюанса на смарагд.
- Аутопсията го показа.
Значи така стояха нещата. Тя нямаше начин, по който да разбере дали бе заразена или не. Знаеше единствено, че вероятно тази инфекция бе убила баща й. Имаше смътна вероятно сега да тровеше и нея, а Фиърс нямаше как да разбере дали бе истина или не. Не каза нищо повече. Просто излезе, въпреки че Уайт се опита да я спре. Нямаше представа кога да очаква смъртта си, затова започна да я очаква всеки ден. Не знаеше дали имаше основание да му вярва, но Уайт бе семеен приятел. Не би я излъгал. Дори сам не бе сигурен дали тя бе болна, но щом и казваше това, то поне имаше вероятност да бъде. Не сподели с майка си. Бе достатъчно за бедната жена, че бе загубила съпруга си по толкова нелеп начин. Влезе в Синдикатът или както там се наричаше участието й в него. Просто бе факт, че изпълни обещанието си и зае мястото на баща си.

---

Психическо състояние:
Неуточнено. Мнозина вярват, че смъртта на баща й е променила. Но едва ли някой знае по-добре от самата нея. Алексис определя себе си като нормална с леки отклонения. Нали всеки ги има. Все пак всеки си има някаква особеност, а нейната е, че понякога просто губи контрол над емоциите си и настава суматоха, която хората имат навика да оприличават на истерия, но същинската истерия е далеч от това, което се случва с Фиърс.

Раса:
Човек.

by **Max Harvey.** Fri Mar 23, 2012 8:52 am

Добре дошла при нас ! (:

Алексис Майкълс a.k.a. Алексис Фиърс

Алексис Майкълс a.k.a. Алексис Фиърс

Re: Алексис Майкълс a.k.a. Алексис Фиърс